И замирисва на море

Освен оригиналните текстове на стихотворенията, по които композиторът Стефан Димитров създаде през последните десетилетия знаменити български песни, книгата съдържа и част от творбите на Георги Борисов, които критиците наричат „класически“. Но не само защото от първия до последния ред на поетичното си творчество авторът остава верен на класическия стих и орфическото песенно начало, а заради това, че стиховете му не се подчиняват на времето. По този повод Васил Балев, редакторът на книгата, пределно строг в подбора си, пише: „Не мога да се сетя за друг поет в съвременната българска литература, който да притежава толкова белези за несъвременност. И най-парадоксалното е, че именно това прави Георги Борисов настоящ, категоричен и характерен. Някак – извънвремеви. Изумлението от близостта на словото при него е така голямо, че самите думи започват да звучат като манифест на самите себе си. В сюжетната нишка потръпва митът. Точно преброените срички на неговата стихийност говорят за безкомпромисен перфекционизъм. Той просто така се е родил – ако не пише по своя си начин, светът му ще потъне в мрак. Само в един негов текст са наблъскани толкова смисъл и звук, колкото други автори не успяват да кондензират в цяла стихосбирка.“

Не по-малко взискателен от редактора към съдържанието и композицията на новата си книга е и самият автор. На въпроса защо не е включил в нея някои от програмните си „морски“ стихотворения или повече от непубликуваните си досега, той отговаря: „Защото освен голямо – както Чехов определя морето – то е дълбоко и солено. И мирише на всеки от нас“.

И замирисва на море

Преди да дойде есента 
и лятото да си отиде, 
по спуканите керемиди 
луната слиза на света: 
клепач в тополата подпре 
и го загледа като птица,
а котешката ѝ зеница очите му ще издере.

(И става тази нощ тогава 
най-подозрителната нощ. 
Луната мрачно управлява 
притихналата си държава 
и свети бяла като нож. 
В седефената ѝ мъгла 
щурците пеят възкачени 
по най-високите стебла, 
преди да рухнат овъглени 
из окосените поля; 
докато в празните легла 
реките вените си режат

и хич не щат да забележат 
как тъпо биволите стенат 
между яремът и остенът 
срещу водата придошла.)

И замирисва на море 
човекът в угарите тъмни 
и синурите им бездънни 
оставя друг да дооре, 
луната яростно напича 
издъненото му седло 
и корена си той отсича 
с едно разлистено крило.

Преди да дойде пролетта 
и зимата да си отиде, 
по спуканите керемиди 
човекът слиза на света 
и в розовата му слана 
петите си отупва боси...
А в шепата си празна носи 
две-три пшеничени зърна.

Георги Борисов