Езикът, на който умирам

Тази книга е за езика. „Лошото момче“ на българската литература отново изненадва читателя, но този път пряката провокация отстъпва, за сметка на изящна лирика, чиято нишка може да бъде проследена в предишните книги на Васил Прасков. Ерудитското заиграване с езика сякаш отстъпва пред чисто емоционалното пресъздаване на философското противостоене по оста любов – смърт, като по някакъв специфичен начин, може би чрез християнско смирение, свързва противоположностите в едно цяло. Дали това е предмордиалният език, търсен в тази поетика, остава да разберем, когато затворим последната страница.

Божидар Пангелов, редактор

Една книга, оцеляла след апокалипсис, преживяла потопа от думи и осмелила се да достигне небето. За да си поговори с Бог за греховете ни. Писане, което завършва строежа на Вавилонската кула, за да ни даде универсалния език. Човешки и божествен едновременно. И затова вечен. Акт на умиране , акт на обичане, акт на себеизписване, за да отидеш далеч отвъд поезията и да си точно тук и сега. И да създадеш език, древен колкото самата любов и разбираем колкото смъртта. „Езикът, на който умирам”. И същия, на който обичам.

Ива Спиридонова, издател