ТРИНАЙСЕТ. КАПАН ЗА МИСЛИ

ТРИНАЙСЕТ

КАПАН ЗА МИСЛИ

ЖУРНАЛИСТИ-ПОЕТИ

Миражът се ражда от жажда

В пустинята, сред пясъци от думи...

сложете върху вятъра следобеда

от музея на бездушната памет

Когато загубиш посоката

С пчели и цветя се изпълва градината

Потегляй, пътят ти те чака

Търсете възела, а после разсечете

Остана казаната дума

гладките камъчета, с които подпирам илюзията

до дясното ми рамо тича планина

с ромон тих на ручей бърз

Времето е сянка на момиче

Пристанище далеч ще си намерим                                              

                                        (Всеки ред е емоция на един от 13-те)

В сборникът участват тринайсет журналисти-поети: Асен Сираков; Боряна Желева; Венцислав Паскалев; Гергана Хрисчева; Димитър Дженев; Иглика Горанова; Мариана Кирова; Палми Ранчев; Силвия Недкова; Спасиана Кирилова; Станислава Пирчева – Ава; Татяна Атанасова; Татяна Явашева; Александра Димитрова

Обединява ги любовта към словото и желанието журналистите да са поети по душа, а поетите – поне малко журналисти като нагласа.

Асен Сираков

В един сиромашки хотел

Кръжеше боклукът
като снежна вихрушка
в безснежната зима
над зейнала яма
в паважа.
Столетна жена-привидение
тикаше инвалидна количка,
в която бе всичко, останало
от нейния все още дишащ съпруг.
Хотелът бе черен и ням,
но отворен.
Дори ресторантът бе пълен
с две двойки.
Приседнах на маса,
подпрях се с бутилка
и боднах със вилица
в тихия шепот.
             

              Повярвай ми, аз го обичах... а той!
              Приписах му къщата...

              С часове съм седяла...
              Дори му простих...
              Зарад’ детето...
              За рождения ден му оплетох жилетка...
              Със цип...

Мъжът и жената си държаха ръцете
в салатата по средата на масата.
Тя гледаше малко встрани,
към празния стол,
а той я поглъщаше
с части от стола.

              И тогава аз се изправих,
              сграбчих го за ревера...
              усетих го как се подмокри
              и даже не мигна,
              когато му ковнах глава
              между веждите...
              Аз съм кротък човек,
              но падне ли ми пердето...

Жената от другата двойка
оглеждаше своя герой мълчаливо
с игриво присвити очи и усмивка –
резултат от сложна намеса
на бог и пластичен хирург.

               И аз я обичах... а тя!
               След развода ми взе едностайния...
               С часове съм й обяснявал...
               Дори й простих...
               Зарад’ децата...             

               За рождения ден й купих чорапи...
               Изискани...
               дето са като серкме...

И изведнъж
сякаш далечна тръба изсвири „Атака!“
(по-скоро „Отбой“)
Двойките станаха – досущ по команда,
обречено тръгнаха към своите стаи
и скришно,
в рамката на вратата,
всеки един
поотделно
ме дари със завистливо дълбок
и прощален
кучешки поглед.

Гърция

Дебели, трътлести
маслинови дървета.
Гъркиня ми изпраща
зехтинена усмивка.
Параклиси
с размер на пощенска кутия.
Около тях прелитат богомолки.
Из маранята плават чехли.
Малките – на Персефона,
големите – на Посейдон.
Зноен мързел, суша.
И пак море, море, море…
Повече от всяка суша.

На някакъв плаж до Никити

Албанец прибира боклук.
Турчин минава, за да го видят.

Грък, заченат край Тива,
ухажва лъстиви шезлонги.
Българин се прави на Крез.
Сърбин го задминава по арогантност.
И само морето и бялото вино –
самотни в своето съвършенство.

Асен Сираков е носител на голямата награда „Поетични струни“; „Златно перо“ за литература и публицистика; Националната награда „Константин Константинов“ за детска литература.

Поезията е късо съединение в съзнанието. Вертикално прозрение към Бог.
Истинската поетична творба е винаги лична. Въпреки добре подредените думи, тя е вопъл, вопъл, който може да бъде разбран и оценен само от съзвучна душа.
Микеланджело е казал, че статуята е вътре в камъка и просто трябва да бъде извадена оттам. Поезията не е в думите и не може да бъде извадена оттам. Тя е в уникалния смисъл на техния избор и подреждане – така се откриват заключени светове, които на пръв поглед не се съдържат в тях.

Димитър Дженев

Държавата подари на скитника
нов дом -
дизайнерска кофа за боклук…

Котка в кафез

Видях я във кафеза –
оклюмана самотно
и много примирена.
А птиците безстрашно
я гледаха от клоните.
Затворил беше някой
не котката домашна,
а хищника във себе си.
Опитомената ни същност
мърка от балкона.

Димитър Дженев

Близо е до Христова възраст в журналистиката - 33 години в централния печат. Работил е във вестниците „Народна армия“, „Народна младеж“ и „Диалог“. Бил е зам. главен редактор на вестник „Пари“. Основател и вече седма година главен редактор на сайта exporter.bg Има издадени три книги с поезия – „Попитай вятъра“ (1993), „Зимен параклис“ (1997) и „Небесни посланици“ (2017).
Негови стихове са публикувани в различни вестници и списания, излъчвани са по радиото и телевизията.

Иглика Горанова

По-самотна от Адам
говоря си с пчели и птици.
И разгръщам сухата трева
да прочета кое е истина…

Пътят

Трева, а под тревата пръст,
живот в пръстта,
небе над нея.
Къде ще свърши
твоя път
избира светлината в тебе.

Злото

То не иска да се променя,
не се разкайва,
спотайва се
и избира
кого да разбива.
Изтръгва радостта
от душата,
краде от пролетта,
опустошава лятото.
Гази есента и мрази зимата.
Вменява вина
и никога не е виновно.
Злото гледа с тъжни очи.
Погалиш ли го –
то побеждава.

Мариана Кирова

Моят дом – просторът, ме извика
да нахраня птиците с усмивки.
И във мене глас затананика
ангелски, славееви извивки.
И запя сред ада Евридика…

Благослов на Лилит

Аз идвам късно и завинаги.
Позна ли ме? Така от днес
започва новото броене
на обич, на съдба и чест.
Позна ли ме? Ей там, пред изгрева
отметнах облак почернял,
за да ме видиш мене – земната
жена, изваяна от кал.
Не от реброто ти, приятелю,
не подчинената, покорната,
не жертвата на тъмни сговори
пред дяволовия олтар.
Очите ми – лъчи за истина,
и днес са мой единствен щит.
Той ще те пази в път към нищото –
излез и погледни Лилит!

Но аз не знам какво се случва…
Повярвай ми, до днес не знам
защо вълшебно се променяш,
щом стъпиш ти във моя храм.
Ти ставаш млад – без грам тревога,
без минало, без страх, без грях,
без горести, без свян
и срам за порива си скрит…
Не се плаши! На прага светъл
ти спри и целуни Лилит!

Потегляй, пътят ти те чака,
през теб постлах килим зелен
на пролетни треви и вятър.
(А Ева поздрави от мен!)

Аз, скъпи, няма да се върна,
защото всъщност не си тръгвам,
аз, грешната жена, порочната, изваяна
чрез дух от кал!
Със мене ти се раждаш и с мене ще си идеш
от земния ни пъстър, измамен карнавал.

Но… късно ще пристигна и дълго ще остана.
Аз вечно ще те пазя от дяволски гамбит.
Ще се родиш отново в очите ми зелени.
До теб ще бъде Първата! Над теб ще бди Лилит!

Татяна Явашева

Отражение

Времето е
сянка
на момиче.

Диря

Сянката е само
знак, че някой
хвърля светлина.

Орач

Заравя светлина
в браздите, за да
прогледнат семената.

Сеитба

Кое ли семе
ще поникне
и в кое ще
бъдеш ти.