А можехме да бъдем

Роуз Блейк е млада. И неизлечимо болна. Филип е млад. И неприлично здрав. Неочаквано ги връхлита любовта. Онази – взаимната, спонтанната, изпепеляващата, необятната, кристалната, сънуваната… И отприщва пороя на мощни и неподозирани страсти, емоции и действия. На въпроси без отговори, на съмнения и просветления, на залитания и стабилност, на яростно отхвърляне и безрезервно приемане, на началото и края. И на неземното усещане, когато сте двама!

„А можехме да бъдем...“

Изкуших се да приема заглавието с онази нотка на въздишка и съжаление, с която е натоварено на пръв прочит. Но след това ми се прииска да продължа изречението. Защото можехме да бъдем... всичко – щастливи, нещастни, заедно, разделени, възторжени, разочаровани, смели, страхливи, големи, малки, интересни, скучни, щедри, егоисти... А можехме да бъдем. Просто да бъдем. Ние. „Но не бяхме...“ сякаш е логичното ехо на „а можехме да бъдем.“ Но всъщност най-неочаквано тази малка книга опровергава заглавието си.